Invictus

Уилям Ърнест Хенли е английски поет, роден 1849 година. От 12 годишен страда от костна туберколоза, заради която е ампутиран левият му крак до коляното някъде през 1865-69 . Въпреки това Хенли завършва Оксфорд през 1867 година. В следващите 8 години, докато се опитва да изгради кариера на журанлист, често прекарва много време по болниците, защото се влошава остро и десният му крак. Когато лекарите заявяват, че единственият начин да спасят живота му е да ампутират крака, Хенли е непреклонен. Подлага се на експериментално лечение, което го възстановява частично, но все пак спасява десния му крак. Изписан е през 1875 г. и въпреки недъга си води активен живот, доживявайки до 53-годишна възраст.

Докато е в болницата Хенли пише, и в последствие издава, стихосбирка, наречена “В болницата” (In Hospital). Стихотворението "Invictus" (“Непобедим” от латински) е част от нея, написано е в болничното легло през 1875 г. То става и най-известното му стихотворение, превърнало се във вдъхновение за мнозина през годините след това.

"Invictus" е любимото стихотворение на Нелсън Мандела, което той често чете, докато е в затвора в продължение на 27 години.

Със същото име има създаден и брилянтен филм на КлинтИстууд от 2009, с участието на Морган Фрийман и Мат Деймън в главните роли, който пресъздава истинските събития, довели през 1995 до първо място за отбора на ЮАР на световното първенство по ръгби, след като всички отписват отбора още в квалификациите, след като държавата е все още разкъсана между черни и бели и едва ли не е пред гражданска война.

Защо обаче пиша всичко това – защото всичко, което се случваше вчера около националния отбор по волейбол е толкова абсурдно и неприятно, че искрено ме кара да се ядосвам много повече, отколкото в събота, когато свърши мача и бяхме тотално разбити в четвъртия гейм... и странно или не, се сетих точно за този поет, това стихотворение и този филм.

Защото е много лесно да се пречупиш, лесно е да вземеш популистко решение, лесно е да избереш най-бързия и импулсивен път – няма човек, няма проблем... (това май беше друг управляващ, но както знаем историята обича да си прави шеги, а често пъти се и гаври с хората.)

Лесно е да се говориш и да се радваш, когато побеждаваш, но не и когато си загубил... никога не е лесно да признаеш грешките, да намериш верния път и правилното решение, но именно в тези решения и в тези моменти се познават големите мениджъри и техните отбори. Клише е, но е точно така. И да, тук не говоря за треньора, а за онзи и онези взели решението да махнат треньора след една загуба, преди един много важен период на подготовка за следваща квалификация, преди Олимпиада и Световна лига...

Защото отборът е жив организъм, чиито части са свързани и споени/тренирани по начин, който да работи като един. Затова и отборните спортове са много по-предизвикателни за всеки от своите членове, за своя треньор, дори за своите фенове. Защото всички са част от едно!

Учила съм малко психология, чела съм малко повече и всеки ден работя с хора, и се питам, толкова ли е трудно да се помисли, че ако отрежеш съставна част от един организъм, това директно би повлияло на другите, че отстраняването на треньора на един отбор, би повлияло на неговото представяне, самочувствие, спокойстие, само след едно спъване, малко преди голямото състезание. Трудно ли е да се помисли, че загубата за тези момчета е в пъти по-голяма, отколкото за всеки един от нас, които цял ден си чешем езиците с тях, че те я преживяват много по-лично и дълбоко, а всички негативни реакции могат да рефлектират директно върху играта им...

Вярвам, че един отбор освен в тренировките, се създава в доверието, в общата цел и вярата в нея, и не на последно място в положителната енергия, която събира – вътре в себе си, от атмосферата в залата, от всички фенове пред телевизорите, във фейсбук или по форумите, от всякакви шефчета, директори и федерации.

И именно върху тази положителна енергия трябва да се съсредоточим ние, не върху празно критикарство и импулсивни решения за рокади на треньори, да оставим тези момчета като професионалисти и техния екип да направят изводите от своите грешки, да намерят път да бъдат непобедими следващия път, по-уверени в своите възможности, по-усмихнати и нахъсани. Защото те го могат, просто трябва да го повярват.

Тази събота за първи път заведохме малкия ми братовчед на волейболен мач, след като цял ден се молеше на кака си да му преотстъпи своя билет. За това дете този ден беше специален, истински празник с боядисано лице, свирки, тромби, много викане и силна подкрепа.

Макар и да не победихме, вярвам, че успяхме да създадем един нов истински фен, който ще се научи да подкрепя своя отбор и в трудните моменти. Това му казахме и след загубата, че е важно никога да не си тръгваш преди последния съдийски сигнал и да не спираш да подкрепяш и да вярваш в своя отбор. Това е твоята роля, твоята задача в мача.

Спортът не е просто зрелище за народа, не е и машина за изкарване на пари, спотрът е вдъхновение и надежда.
В своята най-висша форма спортът и спортистите, надминават обсега на човешките възприятия и ни напомнят, че дори и победения може да намери в себе си величие, достойно за избрани. И тази магия се предава директно на феновете като част от организма. Величието на нашия отбор е наше величие, неговото падение е наше падение, именно затова и трябва ние също да бъдем силни, да подкрепяме този отбор до край и да не се оставяме на дребните интриги и кръчмарски сметки на хора, забравили истинския смисъл на спорта, истинското удоволствие от играта. 

Обичам този спорт и вярвам в този отбор и знам, че има много скрито величие в него. Все още има магия и в прашката на Давид.

Invictus

Out of the night that covers me,

Black as the Pit from pole to pole,

I thank whatever gods may be

For my unconquerable soul.

In the fell clutch of circumstance

I have not winced nor cried aloud.

Under the bludgeonings of chance

My head is bloody, but unbowed.

Beyond this place of wrath and tears

Looms but the Horror of the shade,

And yet the menace of the years

Finds, and shall find, me unafraid.

It matters not how strait the gate,

How charged with punishments the scroll.

I am the master of my fate:

I am the captain of my soul.

William Ernest Henley

За Стенли

Когато си израстнал в малък град, който е известнен преди всичко с това, че няма нищо кой знае колко известно в него и нерядко не предизвиква никакви асоциации в околните, били те българи или чужденци, това, което създава вътрешното ти чувство на местна гордост и принадлежност обикновено са хората. Онези хора, които са успели да се отличат, които са успели оставят следа и на много други места и в много други сърца, онези Големи хора, които въпреки всичко завинаги остават символи на своите малки градове, независимо колко години са прекарали в тях, независимо колко далече са от тях днес.

За Монтана такъв човек е Стилиян Петров и днес когато научих за ужасната болест някак цялото мрачно и дъждовно настроение на София се стовари с такава сила, че изтръпнах по начин, който изтощава много повече от всичкото тичане по задачи за деня, всичките безкрайни разговори по телефона и непрекъснатия поток от мейли на екрана.

Прескачайки от книгата, която чета в момента, статусите и снимките в подкрепа на Стенли във фейсбук и меланхоличната музика от iTunes си мисля, че такива моменти ни дават възможност да се замислим колко много важни моменти, щастливи мигове и прекрасни емоции сме изживели благодарение на хора, които не познаваме лично, но които са истинска причина да се чувстваме горди, щастливи, съпричастни в своите лични малки моменти, в своите малки градове и животи, далеч от светлината на прожекторите.

Спомням как винаги съм се чувствала приятно да обяснявам от кой град съм с пояснението, че Стилян Петров е от този град или онези типично момичешки истории в прогимназията, когато един куп от приятелките ти са влюбени във футболисти - Дейвид Бекъм или Стилиян Петров. За нас нямаше Бербатов... или как близо 3-4 месеца чаках една картичка с подпис от Стилиян Петров през някакви мои приятели, които познавали близки приятели на майка му, подскачането по дивана след страхотния гол на Стенли срещу Белгия на квалификациите за Евро 2004 и насладата да слушаш по новините, че “нашето момче” е вкарало гол или просто се е представил много добре. И в крайна сметка удовлетворението, че едно момче от същия този твой супер неинтересен малък град успява да направи толкова много хора щастливи, лично и истински в България, Шотландия или Англия.

Вярвам, че реакцията на всички хора днес в интернет е израз именно на подобни скъпи лични спомени с този човек, за това, което ни е дал като радостни мигове с Националния отбор или просто като един истински добър професионалист, посланик на своя малък град и малка държава по света, така, че да може тя да е нещо повече от България на мутрите и корупцията, така че да ни даде малко повече оптимизъм и самочувствие.

И именно тази реакция на хората доказва, че той е Голям.
Искрено се надявам да се пребори с тази ужасяваща болест и да продължава да ни вдъхновява с борбения си дух, да ни дава поводи да мечтаем и да вярваме още дълго време.
С теб сме, Капитане!
И за да не остане този текст само като лично словесно излеяние на вътрешните ми емоции, ще се радвам да разгледате информацията за Дарителството на стволови клетки от костен мозък и периферна кръв и да решите да се включите в регистъра на дарителите, защото това би могло да спаси живота на човек със същото заболяване, като това на Стенли, а защо не и неговия собствен!
За съжаление не успях да намеря отделен сайт на българския регистър, но тук информацията е доста подробна и дава отговори на много въпроси за колебаещите се.
Това е и сайтът на британския регистър.

Любовта, която не е ...

Любовта, която не е ... е опияняваща и вечна.

Тя е единствена и голяма, макар и нереална.
Тя е мечта и спомен, като надежда за друг, който не е тук.

Тя е вдъхновението в нощта, когато си забравил да оставиш следа, когато си останал без целувка, без спомен от вълшебен миг.

Тя е цвят от тропически цветя в пустиня от далечен сън.
Тя е вкус на ванилов сладолед през зимата и мечта за печени кестени през лятото.

Любовта, която не е... остава, макар да не я искаш, макар да я отричаш, макар да я пренебрегваш.

Тя е мимолетен миг на малки жестове на нежност, приятелско очарование или наслада от опиянено споделена тайна.

Тя е знак за тук, за сега, за вечност в кратък вариант.

Любовта, която не е... боли и въпреки това я искаш по-силно от най-красивото обещание за вечно щастие.

Тя е нетвоя, но я имаш.
Тя е непозволена и все пак я желаеш.
Тя не ще е, но все пак остава единствена, защото тя е любовТА.

Любовта, която не е ... не чака.
Тя бяга и търси... други надежди, други партньори, други любови.

И пак... продължава да бушува, докато не намери песен в сходен ритъм, песен за любов, която Е...



photo by ~xtinykissxx

Понякога е хубаво да изчезваме

Понякога е хубаво да изчезваме. Просто, за да започнем да липсваме, за да намерим смисъл за себе си и да позволим на другите да намерят смисъл в нас, в комуникацията си с нас, във връзките, които имаме.

Понякога е хубаво да изчезваме. Просто, за да не свикваме прекалено много със света около нас в удобна форма, за да приемем, че хората се променят, понякога за добро, друг път не съвсем.

Понякога е хубаво да изчезваме. Просто, за да не забравяме, че трябва да се борим за своето място не толкова в света, колкото в сърцата на хората, че щастието е в разбирането и подкрепата, в емпатията и споделената емоция да случиш нещо, а не в педантичността на изпълнените задачи.

Понякога е хубаво да изчезваме. Хубаво е и като се върнем, да не забравяме какво сме научили... за да не ни се налага да изчезваме пак.

photo by medialunatica

Единствения начин да вършиш страхотна работа е да обичаш това, което правиш.

Понякога живота те удря по главата с тухла. Не губете вяра. Убеден съм, че единственото нещо, което ме караше да продължавам бе, че обичам това, което правя. Трябва да откриете това, което обичате. Това е вярно, както за работата ви така и за любимите ви. Вашата работа ще заема голяма част от вашия живот и единственият начин да бъдете напълно удовлетворени е да вършите това, което смятате за страхотна работа. Единствения начин да вършиш страхотна работа е да обичаш това, което правиш. Ако не сте го открили още, продължавайте да търсите. Не се примирявайте. Като всички въпроси свързани със сърцето, ще откриете, това, което търсите. Като всяка добра връзка става все по-добре и по-добре като минават годините. Така че, продължавайте да търсите, докато не го откриете. Не се примирявайте.

Стив Джобс, реч при завършването на випуск 2005, Stanford University

Тази седмица почина една от най-вдъхновяващите и впечатляващи личности на нашето време.

Не мисля, че ще кажа нещо повече от всичко, което се изписа и се каза по адрес на Стив Джобс.

Знам само, че за мен Стив Джобс е символ и на една много лична промяна, която постави началото на един много обичан от мен свят. Работата, която обичам. Хората, с които прекарвам всеки ден най-малко по 8 часа и технологиите, които не са просто средство и платформа, а нов начин на мислене и чувстване, създаване и творчество в ежедневната работа. Всички тези неща промениха много в мен и аз няма как да не съм благодарна за това, защото макар и малка частица, то ме кара да обичам още повече това, което правя - всички проекти и всички думи.


В една неделя, която е толкова пълна с хора, срещи, работа, проекти и напрегнато усещане, дали ще се справя, както беше днешната за мен, осъзнавам, че наистина най-важното нещо е да обичаш това, което правиш и то да те кара да се чувстваш щастлив, доволен, пълноценен.

В края на деня остава само това...



image by noppyfoto1

5 години и още нещо...

Нали знаете, че има хора, събития и места, които успяват да пречупват настоящето, лично, не глобално. Всеки има такива скъпи мигове, хора, места. Те се случават, а след това променят и случват всичко, завинаги, създават бъщето и ги помните винаги.

Така, постепенно с течение на времето събираме в малка стъклена кутийка всички скъпи спомени, важни “снимки”, които от една страна да ни припомнят от къде започва всичко, а от друга да ни показват пътя като факла в нощното безсънно лутане, когато останем сами с мислите си.

И точно в тези моменти, в които отваряме кутийката, виждаме колко бързо лети времето и колко много неща са се случили...

Преди 5 години се появява “Аз чета”. Преди 5 години, не съм сигурна, дали съм знаела какво всъщност е блог.

Преди 3 години в 280 на път за Студентски, Алекс буквално ме изнуди да напиша първото си ревю. Дърпах се най-вече защото никога не съм обичала критикарството, никога не съм писала за книги и доста време се съмнявах в думите на хората - “имаш талант за писане”. Обаче приех предизвикателството. Може би, защото винаги е приятно, когато някой ти вярва, още преди сам да си повярваш.

Още помня как с инат и едновременно страшна несигурност писах ревю на “Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” - цяла вечер, на бюторо в стаята на Криси. После един ден текстът отлежва. Втората вечер отвово - редакция, четене, проверка, мислене, корекции. После още един ден чакане. През деня Алекс ме тормози и ръчка “Хайде, де, напиши!”, а мен ме е страх, защото не съм сигурна в това, което съм написала, а не искам да го разочаровам. Искам да го впечатля.

Накрая го пратих, с хиляди уговорки - “Ако мислиш, че става, дори само да погледнеш как е като текст. Може и да не го качваш на сайта. Няма да се обидя.”...и той го публикува.

И след това започна всичко... книги, четене, ревюта, усмивки и вдъхновение! Брутално, летящо вдъхновение за нещо повече, като любовен поглед след първа целувка.

Защото писането, среднощното четене, висенето до 2 и пълненето на новини в 4 през нощта след еразмус купон, обичта към работата, са неща, които се стимулират от Хората.

От една страна тези, които виждаш всеки ден - четете, смеете се, пишете и мечтаете заедно, голямо и светло.

От друга страна онези, които четат написаното, които днес напълниха стената във фейсбук със слънчеви послания, онези, които, надявам се, в нашите думи намират за себе си вдъхновение, знание или просто хубава книга, на която да се насладят.

Преди 3 години не очаквах нещата да станат толкова големи. Но днес те са такива и ми дават толкова вяра, любов, вдъхновение... че искам да правя все повече, все по-добре. Знам, че е трудно, но знам, че не съм сама. И напук на всеобщата апатия и безпътие – радвам се, че мога да кажа, че променям частица от света... просто четене. И още нещо.

Затова и продължавам да събирам спомени в кутийката. За да знам, от къде започна всичко. И къде искам да стигне. Защото "Аз чета е моят мотоциклет. Един от всички.

"Социалните цености са верни, само когато личностните ценности са верни. Ако искаш да оправяш света, започни със сърцето, главата и ръцете си, оттам тръгвай навън. Нека други разправят как ще се развият съдбините на човечеството. Аз искам да обясня как се поправя мотоциклет. Мисля, че онова, което имам да кажа е с по-трайна стойтност" (Из "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" Робърт М. Пърсиг)

Благодаря на Ал за вдъхновението и търпението.

Благодаря на редакторите и авторите за усмивките, думите и надеждата.

Благодаря на читателите за блясъка в очите, вярата и доверието.

Честит рожден ден!

Знаци на запад...

Не вярвам в съдбата, не съм и суеверна. Но обичам да виждам знаци. Обичам да подреждам нещата като символи и да търся значения.

Хубавото в случая е, че животът е непредвидим и нещата се случват по някакъв странен начин, така, че да виждаш подсказки, трохички по пътя за нещо по-голямо. Така се случва и понякога знаците са прекалено много... а това е доста забавно, играта да ги търсиш, да се появяват от нищото и да си мислиш, как нещата са някак космически наредени. Това ти дава някакъв вид утеха...


Преди няколко дни съвсем случайно спечелих 2 билета за театър, за премиерата на „Белградска трилогия” в Модерен театър.

Не бях ходила на театър от доста време, макар да се каня от също толкова много време. Обаче явно така трябваше да стане. И искрено се радвам, че беше точно тази постановка.

Втори ред в края и една пиеса, която на първо място ми напомни още с името си за нещо лично, а след това направи следващите два часа истинско пътуване надалеч и надълбоко.

Трилогия на любовта, като тежка монета. 3 истории за емигранти. 3 истории за носталгията. 3 истории за живота без защитата на познатото, на близките, на родината. И отново, 3 истории за любовта, която разделя, задържа, събира.

Трилогия на балканската душа в сблъсъка й със света, но не от онези лъскавите шашкания от холивудските блокбъстъри, а онова специфично тъжно-смешно натрупване в сърцето на народите на изток от Алпите. Вероятно затова и е толкова близко, и физически и още повече психологически до нас, в България, днес. Това не е белградска трилогия, това е балканска съдба, наша.

"Белградска трилогия" е всичко онова, което не си мечтаем да видим навън и всичко онова, което преживяваме, когато сме останали незащитени насред непознатото. Онази, скритата тайна страна на „измъкването” и „бягството” от „това, което сме оставили”. Дали съдба или съзнателен избор, няма голямо значение. Защото на всички нещо им липсва...
Предадената любов, загубената романтика на живота, стахът от бъдещето, ужасът на чуждото...

Пиесата наистина говори човешки, но по-хубавото е, че всеки чува, това, което сам успява да усети, това, което иска да чуе в един балкански сблъскък на глобално ниво в три действия.

Иначе "Белградска трилогия" радва и с избора на актьорите, които участват. Познатите лица от Стъклен дом и Тилт, от една различна гледна точка, в една различна светлина, която показва, че в новото поколение български актьори има страхотни таланти.
Вторият ред е доста близо и много по-силно.

Много силен Ивайло Драгиев. Очарователни братя Торосян.

Много въздействаща постановка. Много знакова.

А иначе днес представят „Магията на Белград” в Петното... отново знак.